''Повратната точка''

Как така и най-вече защо?

В квартала има малък гръцки ресторант на повече от 20 години, който беше известен само на хората от близките блокове.

В момента този ресторант е в апогея си, счита се за ''скъп'' и отпред паркират само луксозни коли. Посещават го хора от цяла България и от  квартали като Драгалевци, Бояна и прочие.

Обличат си официални дрехи, парфюмират се тежко и отиват там като на официално събитие. Резервиран е за седмици напред.

Интересното е, че собствениците не са инвестирали и лев за интериор и реклама. Масите и боята по стените не са сменяни, откакто е отворен. Кухнята е същата, каквато е била винаги.

Междувременно абсолютно случайни хора, нямащи понятие от социални мрежи и качествено онлайн съдържание, изведнъж печелят хиляди последователи.
Виждам ги постоянно във фийда си, без да имам общо с тях и с постовете им – предимно икони за берекет и късмет, народни мъдрости, плоски шеги под формата на меме, пожелания за ''добро утро'' и клипове с трагични инциденти.

А кварталът, независимо че е родното място на ресторанта ''еднорог'', доскоро с добра репутация и покачващи се доходи на жителите, днес става все по-запуснат и с ежедневни вандалски прояви.

Три парадокса, за които доскоро търсех обяснение.

Как така нещо, за което няма предпоставки да се случи, на практика се случва?

Отговорът не закъсня - Майкъл Гладуел - ''Повратната точка''

Оказва се, че социалните проявления и течения имат своя неподозирана логика, скрита в абсолютно незабележими детайли, които на никого не биха направили впечатление.

Повратната точка е моментът, в който нещо наглед дребно и случайно повлича след себе си вълна от ''зараза'' и прераства в ''епидемия'' на поведение. То може да е резултат от действието на един човек или нищожна промяна в рутината. До колко и как ще се развие зависи от това кой го е предизвикал, до колко контекста на средата го насърчава и нивото на ''припепчивост'', което притежава. 

Да кажем, вместо в 12 на обяд, станете в 6 сутринта .Денят ви би се развил по коренно различен начин.
Друг просъ пример е, когато президентаТръмп публикува TWEET и след час настъпва срив или рязко покачване на стойността на акциите на големи компании.

Книгата предлага интересен и различен ъгъл на наблюдение на живота наоколо. Нагледно са обяснени механизми, които подобно на теореми ''решават'' всички социални загадки, които някога ще занимават съзнанието ви:

• Защо децата от нефункционални семейства, но от „по-хубав“ квартал, се развиват по-добре от децата на добри семейства в лош квартал?

• Защо някои хора не могат да спрат цигарите, а други пушат, без да се пристрастят?

• Защо екип от 150 души работи ефективно, а същият с 160 души вече става неефективен?

• Защо, когато 20 души станат свидетели на нападение, никой не помага?

• Защо, когато се счупи прозорец на някоя сграда, околната среда ''запада''?

Личен пример -''Теорията на счупения прозорец''

Имам срамен личен пример. В стария квартал, където на места беше доста замърсено, ми се е случвало не винаги да почистя след кучето си. Дори съм го насърчавала да се изхожда на „такива“ места – така или иначе бяха мръсни.

Сега живея в чист квартал, където няма боклуци и фасове. Винаги почиствам, но не защото съм станала ''по-добър човек''.
Средата тук оказва влияние и дори е въпрос на престиж да го направиш. Стопаните с такава гордост почистват след любимците си, че няма да се учудя, ако скоро започнат да пръскат с дезинфектант местата, на които са маркирали територия.
Това представлява така наречената ''теория на счупения прозорец'':

Нужен е само един отпадък, за да се почувства от околните, че ''може'' и че ''никой нищо няма да каже''.

Както в метрото на Ню Йорк, така и в мола.

Майкъл Гладуел дава пример с метрото в Ню Йорк, където чрез серия от малки промени – излагане на гратисчиите на показ и целенасочено, ежедневно почистване на графитите от влаковете в продължение на месеци, престъпността спада драстично.

Наблюдавах нещо подобно в асансьора на един мол – на пода беше оставена кофичка от кисело мляко. Умишлено не я вдигнах, за да си направя експеримент. Час по-късно се върнах и забелязах угарка от „Айкос“.

Вдигнах и двете с ясното съзнание, че това ще означава много повече от просто гражданска съвест.

Как се пренася ''заразата''?

Не всеки би бил добра ''устна реклама'' за вашия продукт или идея. Забележете, че не всичко, което ви препоръчват познатите, бихте изпробвали. По същата логика, не всеки ресторант, похвален от приятел, ще стане популярен.

Ключова роля играе кой точно ви го предлага. Според книгата този тип хора се наричат свързващи и техният списък с контакти включва хора от всякакви несъвместими кръгове, без да е необходимо да са близки приятели.

Нашите лични ''епидемии''

Осъзнах, че от трибуната на фризьорския ми салон създадох малка ''епидемия'' от клиенти на моята рейки масажистка. Препоръчах я на 15 човека, които ѝ станаха редовни клиенти, а всеки от тях ѝ е завел поне по още един – минимум техния партньор. Сега графикът ѝ е препълнен и за час се чака повече от обикновено.

Помислете кои малки лични епидемии сте създали и в кои вие сте били въвлечени. Много е интересно да се проследи от кой ваш познат са тръгнали и какъв типаж е той.

Кокошката или яйцето?

Преди две години с приятелка посетихме Унгария – дестинация, която никой конкретно не ни беше препоръчал, но имаше изгодни самолетни билети.

След като се върнахме, в рамките на два месеца още 20 човека от нашия кръг от познати започнаха да публикуват снимки оттам.

Въпросът е спорен – ние ли направихме епидемия сред тези хора, или станахме част от епидемията на нискотарифните компании? Със сигурност обаче бяхме пионерите :)

Винаги, когато някаква новост навлиза в живота, е интересно да се наблюдава откъде, как и най-вече защо вие ставате част от нея. Къде е повратната точка?

Бонус съвет
Когато искам да напиша нещо, но мисълта ми не върви гладко, първо започвам с редактирането на правописа. Това е моята повратна точка.

Запечатваме ли момента или го обезценяваме?

Кога снимките губят стойност?

Разпечатвам бебешките снимки на моя малък син, който все още е бебе, но вече има цял фотоалбум и е на път да започне втори.
В желанието си да увековеча всеки  миг с него  неминуемо се връщам към моите детски  албуми.
Всеки път, когато ги разглеждам, ме изпълват с удивление и чувство на първооткривател на собственото си минало. Оживяват наново аромати, сезони, цели лични епохи, приютени в съзнанието...

Фотоалбумът на времето

Да кажем, някой изважда стара снимка от 1947-а. Млада бригада измазва къщата му и позира гордо пред нея. Никой не е заснел как мръзнат до нафтена печка, лошата светлина вечер, липсата на вода, калта и дупките по все още неасфалтираните улици... Спомняме си за хората, които вече ги няма.

 „Ех, какви времена бяха!“

Следва разказ, започва дискусия.

Носталгията позлатява всичко — дори гилотината, е казал Ремарк.

 Ежедневното снимане обезценява ли спомените?

 less is more важи ли и тук?

Многото снимки напомнят на документален филм. Едва ли хората щяха да съпреживяват наново, ако разполагаха с малко фотографии и не използваха въображението си, за да запълнят липсващите моменти. 

Всеки път, когато си спомняме нещо, не се връщаме към самото събитие, а към последния си спомен за него.

Сартр го описва удивително точно:

„... тях извиквам в мислите си предпазливо (...), но не прекалено често, за да не ги похабя. Избирам някоя наслуки, съзирам обстановката, хората, стойките им. Изведнъж замирам: долавям известно изтъркване, виждам как прозира дума под канавата от възприятия и разбирам, че тази дума скоро ще замести не един свиден образ.“

Ако, да кажем, освен милия морски етюд със семейството на лодка в Поморие, бяхме заснели всяка секуннда от ваканцията:
„Тук ядем миди, тук пием бира, тук сервитьорът обърка сметката. После — пред квартирата, преди лягане. Тук сме на балкона и играем белот, тук простирам банските...“

Кой би разглеждал подобен албум?

 Да не споменавам гостите, които от любезност ще пожелаят да разберат как е минала ваканцията — и ще се отегчат на деветата снимка (винаги става така).

Същото е при сватбените албуми. Стотици кадри: чичото с младоженеца, чичото с лелята, булката с чичото, булката с чичото и лелята, и накрая — всички заедно. Няма край (истинска досада).

Ами фотографиите с пейзажи? Отивате на Райското пръскало или Мачу Пикчу и се започва: пет изгрева от различен ъгъл, гората, дърветата, цветята, небето, Луната... Колко от тези снимки ще погледнем отново? А тези с облаците — цяла епопея.

„Беше много красиво, трябва да го видиш“ — за мен е достатъчно. 

И дори да го беше видял, щеше да имаш съвсем различно преживяване от моето.

Ами децата, родени в дигиталните времена, които от раждането си са публикувани в социалните мрежи и целият им живот се проследява кадър по кадър?
Или пък мола, в който 13-годишната ми сестра беше разхождана като бебе и, в който днес се разхожда с приятелите си? Не е ли странно как някои неща сякаш винаги са били там, а ние все още ги възприемаме като„нови“ ?

Един ден, когато нас ще ни наричат артефакти, хората от бъдещето ще са толкова пренаситени от информация, че просто няма да искат да я изследват...

 Подреждам си снимките, разглеждам ги.

Няма значение бъдещето, нито миналото.

Малко след това любимата ми чаша се счупи.

Заснемаме настоящият момент

не с идеята да се връщаме към него отново, а защото дълбоко в себе си осъзнаваме, че времето тече неумолимо бързо, че няма повече да сме същите и, уви, нищо не е вечно.

А това най-силно си личи в бебешките фотографии. 

Ще си поръчам още един албум.

Теленовелите от 90те - учебник по стил

        

                    Защо всички искат да приличат на злодея във филма?

„– Тази е лоша, нали?” – питам баба си, хвърляйки око на сериала ѝ. С един поглед разпознавам коя е „добрата”.

Какво ги различава?

Често асоциирам теленовела от детството си, възкликвайки: „Уау, същинска Рехина Мендоса!“, след като съм привършила нечий сешоар. Клиентката, която няма представа коя е тази жена, по усет се съгласява категорично с мен:

„Да, наистина!“

Opening сцената от ''Три съдби''

Носталгията по латиносериалите е истинска.

Тридесет години по-късно, в търсене на вдъхновение, потърсих този сериал.https://www.youtube.com/watch?v=pTm5c5iaYV4&list=PLuAUOv7FXrc43aYvqZOl3So5l1U2PnAKa

Оказа се истинска енциклопедия по стил и внушение и с 18 хил. гледания от 2021г.

Стилистиката му (както и на всички останали от жанра) много ясно дефинира социалните роли на персонажите чрез пресилени визии и прически.

Подходът е смесица от максимализъм и драма.

Външните признаци са кодирани по роля.

                    Архетипите в киното:

Да вземем, например, главната героиня – протагонистката. Обичайно е с лъскава и здрава коса в натурален цвят. В случай че има обем, той е естествен и цели да внуши женска сила, сексапил и емоционалност, сякаш казва: „Тук съм, виж ме!“

Ще забележим още добре оформени подстригвания със строго дефинирани краища – layered cut или side swoop fringe – челото е открито, бретонът оформен настрани. Облечена е с ролки и къси поли – символ на порядъчност, но и умерен сексапил.

Естествено, нали все пак трябва да привлече вниманието на главния герой – класическият „галант визаж“, типичен мачо с разкопчана риза и мускули. Косата му е буйна като темперамента му (Освалдо Риос), пригладена с гел или сресана назад с кичур, романтично падащ на челото му, когато се сбие.

Тя има свита от поддръжници – най-често „бедни“ или със селски произход приятелки, чиито коси и дрехи са небрежни и безформени – торбести сукмани и коси, хванати назад с шнола. Посланието и тук е ясно – добронамереност и простодушие.

Сюжетът се гради на противопоставянето на добри и бедни срещу лоши и богати. За зрителя е лесно да съчувства, разпознавайки се в образа на отрудения, честен човек, който е изстрадал щастието си.

Най-интересни си остават антагонистите.

Злодейката винаги е с перфектна прическа и стилен тоалет. Пресиленият обем и изпипаната коса диктуват хладно спокойствие, самообладание и контрол. Същинска Рехина Мендоса!

Силно стилизираната коса и тоалет задължително са по-лъскави от тези на протагонистката.

Кок „banana twist“ или „висок кок“ – за по-зрели антагонистки; каре със силен блясък – за типичната кариеристка злодейка – интелигентна и амбициозна.

Обикновено са и много богати. Образът на антагониста не се развива като този на протагониста. Той влиза и шоуто е негово. Зрителят харесва стила на злодея, но го отхвърля морално – насажда се напрежение и интрига.

Докато добрият герой трябва да е пример, злодеят може да е изцяло себе си.

Гледам някои от епизодите, които съм намерила, и всичко ми се изяснява. Противно на логиката на жанра, в Tres destinos („Три съдби“) всички антагонисти са със смайваща визия, но единствената протагонистка е истинската модна легенда!

Новите модни кодове в киното.

Днес подходът е сменен – богатите не винаги са лоши, а бедните не винаги са добри. Това изцяло променя наратива. Зрителят вече не просто съчувства, а му се налага да мисли и оценява по-дълбоките психологически персонажи.

Всички са красиви и добре облечени, а „бедните“ – в дизайнерски тоалети. Филмите днес създават естетическа реалност.

Визията вече не се подчинява на архетипа, а на личността.

Да вземем за пример друг нашумял сериал – AJLT (And Just Like That).

Богатите са добри – част от културния интелектуален елит. Модата е издигната в култ, тоалетите са като извадени от ревю на Oscar de la Renta, Chanel и други.

Създава се внушение, че „красив и добре облечен“ = „умен и заслужаващ внимание“.

Прекалената лъскавост не винаги помага на асоциирането и съпреживяването. Визиите изглеждат студени и недостъпни.

Киното днес конкурира модата и социалните медии, което не го прави по-малко качествено, но носталгията по старите филми е разбираема – най-вече заради емоционалния отпечатък от време, което вече не съществува.

И все пак, би било интересно да се замислим – към кой архетип спада нашата собствена визия?