Запечатваме ли момента или го обезценяваме?

Кога снимките губят стойност?

Разпечатвам бебешките снимки на моя малък син, който все още е бебе, но вече има цял фотоалбум и е на път да започне втори.
В желанието си да увековеча всеки  миг с него  неминуемо се връщам към моите детски  албуми.
Всеки път, когато ги разглеждам, ме изпълват с удивление и чувство на първооткривател на собственото си минало. Оживяват наново аромати, сезони, цели лични епохи, приютени в съзнанието...

Фотоалбумът на времето

Да кажем, някой изважда стара снимка от 1947-а. Млада бригада измазва къщата му и позира гордо пред нея. Никой не е заснел как мръзнат до нафтена печка, лошата светлина вечер, липсата на вода, калта и дупките по все още неасфалтираните улици... Спомняме си за хората, които вече ги няма.

 „Ех, какви времена бяха!“

Следва разказ, започва дискусия.

Носталгията позлатява всичко — дори гилотината, е казал Ремарк.

 Ежедневното снимане обезценява ли спомените?

 less is more важи ли и тук?

Многото снимки напомнят на документален филм. Едва ли хората щяха да съпреживяват наново, ако разполагаха с малко фотографии и не използваха въображението си, за да запълнят липсващите моменти. 

Всеки път, когато си спомняме нещо, не се връщаме към самото събитие, а към последния си спомен за него.

Сартр го описва удивително точно:

„... тях извиквам в мислите си предпазливо (...), но не прекалено често, за да не ги похабя. Избирам някоя наслуки, съзирам обстановката, хората, стойките им. Изведнъж замирам: долавям известно изтъркване, виждам как прозира дума под канавата от възприятия и разбирам, че тази дума скоро ще замести не един свиден образ.“

Ако, да кажем, освен милия морски етюд със семейството на лодка в Поморие, бяхме заснели всяка секуннда от ваканцията:
„Тук ядем миди, тук пием бира, тук сервитьорът обърка сметката. После — пред квартирата, преди лягане. Тук сме на балкона и играем белот, тук простирам банските...“

Кой би разглеждал подобен албум?

 Да не споменавам гостите, които от любезност ще пожелаят да разберат как е минала ваканцията — и ще се отегчат на деветата снимка (винаги става така).

Същото е при сватбените албуми. Стотици кадри: чичото с младоженеца, чичото с лелята, булката с чичото, булката с чичото и лелята, и накрая — всички заедно. Няма край (истинска досада).

Ами фотографиите с пейзажи? Отивате на Райското пръскало или Мачу Пикчу и се започва: пет изгрева от различен ъгъл, гората, дърветата, цветята, небето, Луната... Колко от тези снимки ще погледнем отново? А тези с облаците — цяла епопея.

„Беше много красиво, трябва да го видиш“ — за мен е достатъчно. 

И дори да го беше видял, щеше да имаш съвсем различно преживяване от моето.

Ами децата, родени в дигиталните времена, които от раждането си са публикувани в социалните мрежи и целият им живот се проследява кадър по кадър?
Или пък мола, в който 13-годишната ми сестра беше разхождана като бебе и, в който днес се разхожда с приятелите си? Не е ли странно как някои неща сякаш винаги са били там, а ние все още ги възприемаме като„нови“ ?

Един ден, когато нас ще ни наричат артефакти, хората от бъдещето ще са толкова пренаситени от информация, че просто няма да искат да я изследват...

 Подреждам си снимките, разглеждам ги.

Няма значение бъдещето, нито миналото.

Малко след това любимата ми чаша се счупи.

Заснемаме настоящият момент

не с идеята да се връщаме към него отново, а защото дълбоко в себе си осъзнаваме, че времето тече неумолимо бързо, че няма повече да сме същите и, уви, нищо не е вечно.

А това най-силно си личи в бебешките фотографии. 

Ще си поръчам още един албум.